— Няма да позволя подобно нещо — отвърна храбрата ханджийка. — Ей там се намира револверът ми. Първият, който посегне на имуществото ми, ще получи куршум.

— Да не би от теб?

— Да, от мен!

— Не ставай смешна! Ръце като твоите са за шевна игла, а не за револвер. Наистина ли мислиш, че ще ни уплашиш?

— Какво мисля си е моя работа. Във всеки случай не се страхувам и ако ми потрябва помощ, тук ще се намерят достатъчно джентълмени, които ще вземат под закрила една беззащитна вдовица!

— Достатъчно джентълмени? — повтори той думите й с подигравателен смях, като се изправи и хвърли наоколо предизвикателен поглед. — Тогава нека се приближат да видим кой ще спечели и кой ще изгуби, те или аз!

Никой не му отговори, разбира се и аз си мълчах. Изглежда, той изобщо не разчиташе на съпротива от моя страна, защото при думите си дори не ме погледна. Може би спокойното изражение на лицето ми го убеди, че съм кротък човек, тъй че не си направи труд да ме слага и мен в сметката. Но аз съм от онези хора, чиито черти на лицето придобиват съвсем скромен израз тъкмо когато вътре в мен ври и кипи. Един мой познат, който се мислеше за голям психолог, ми обясни веднъж това състояние с думите: «Когато духът се насочи навътре към сърцето и душата, лицето неизбежно изглежда глуповато. Това се разбира от само себе си.»

Щом Булдога видя, че никой не се отзовава на подканата му, той стана още по-дързък.

— Тъй си и мислех, никой не се осмелява да дойде насам! — засмя се той. — Много ми се иска да видя онзи, който ще събере кураж да изкара един танц с Тоби Спенсър! Ще му извия врата като на пиле! И тъй като именно на мен ми викат Тоби Спенсър, ако някой иска да разбере, що за юначага е този Тоби, нека се приближи насам!

Той сви юмруци, изпъна ръце и предизвикателният му поглед отново обходи всички наоколо. Дали наистина от страх или пък просто от отвращение пред такъв човек, но и сега никой не помръдна. Тогава Булдога се разсмя още по-силно от преди и извика: