Когато след четвърт час барон Фон Лангенау поиска аудиенция, не беше допуснат, а препратен към министъра на външните работи. От него получи запечатано писмо със забележката, че то съдържа подробно обяснение на краля относно неговата молба и че трябва незабавно да го отнесе в Берлин. Вече имало заповед да му се подсигури смяна на конете на границата.

С това бе казано достатъчно ясно, че мисията му се е провалила. Той напусна двореца и се запъти към мястото, където го чакаше колата му. Още преди да стигне до нея, чу зад себе си търкалянето на колела и отстъпи настрани да пропусне каляската. Позна я с шестте запрегнати бели коня — беше екипажът на маркиза Дьо Помпадур, с който тя обикновено изминаваше разстоянието между Париж и Версай. Но този път не тя седеше на ромовата тапицерия, а една мъжка фигура, при чийто вид кръвта му забушува в артериите — граф Дьо Сен Жермен, когото маркизата беше наредила да откарат до столицата.

Графът също позна своя противник. Онова, което никой мъж с благородни принципи не би сторил, той извърши. Даде знак на кочияша да спре тъкмо на мястото, където стоеше Лангенау.

— Я гледай — попита с иронично удивление, — представителят на Негово величество краля на Прусия пеша по шосето?

Баронът не го удостои с отговор, а продължи пътя си.

— Хер барон! — подвикна тогава онзи с тон, който склони Лангенау да се обърне. — Само още едно, преди да си тръгнете, достолепни прусако!

Графът се наведе силно от вратичката на каляската, за да не бъде чут от кочияша и лакеите, и прошепна на барона:

— Останахте на сухо като някой хлапак, а? Един «къс олово с формата на куршум», май ще ви дойде най-добре.