— Той какво отговори?

— «Не, мадам — отговори той несмутимо. — Аз съм изгубил баща си много по-отдавна. Но самият живях в края на предишното и началото на настоящото столетие във Венеция. Имах честта да привлека малко вниманието ви, а вие бяхте достатъчно добра да намерите за приятни няколко баркароли от собствените ми композиции, които съвместно пяхме.»

«Простете, но това е невъзможно — подметнах аз, — защото граф Дьо Сен Жермен, когото по онова време познавах, беше поне на четиридесет и пет години, а вие сега сте най-много на същата възраст!»

«Мадам — каза графът усмихнато, — аз вече съм много стар, толкова стар, че отдавна съм забравил деня на своето рождение.»

«Но в такъв случай би трябвало да наброявате близо сто години!»

«За невъзможно ли го намирате?»

И сега ми разказа множество дребни, подобни факти, отнасящи се до съвместното ни пребиваване във Венеция, за които само аз и Сен Жермен можехме да знаем. Неговата изключителна памет припомняше не само най-незначителни подробности, а всяка дума, казана помежду ни тогава. И за да ме убеди напълно, ми показа един малък белег на ръката си, възникнал някога от одраскване по иглата ми за везмо.

— Тук посетил ли ви е? — попита кралят.

— Не, сир. Времето му е прекалено много ангажирано. Всичко, което можех да постигна, бе да се отбия за няколко кратки минути при него.

— И сторихте ли го?

— Разбира се. Не можех да си позволя да изпусна една възможност да видя прочутия мъж chez soi-meme

— Как намирате обстановката?

— Ако бях очаквала, че ще добия представа за цялата поредица от жилищни помещения, се видях разочарована. Беше ми позволено да пристъпя в една-единствена стая, а в нея нямаше ни най-малката забележителност. Но от съседните помещения той донесе някои неща, които предизвикаха удивлението ми. Например колекцията му от диаманти, която направо ми напомни за вълшебната лампа на Аладин.