Край пътя попаднах на седем мъже и шестима от тях бяха мъртви, разпръснати в различни пози след кървава сеч. Седмият седеше в полунадигнато положение, облегнал гръб върху обраслия с мъх ствол на стар дъб. Той бе отпуснал голия меч върху коленете си, а на десния му хълбок зееше страшна рана, от която още течеше кръв. За разлика от някои сред мъртъвците, не носеше доспехи. Сивите му очи бяха отворени и гледаха със стъклен поглед. Кокалчетата на ръцете му бяха ожулени, а дишането — тежко. Мъжът наблюдаваше изпод рунтавите си вежди как враните кълват очите на труповете. Нямаше вид да ме е забелязал.

Вдигнах качулката на плаща си и наведох глава, за да не се вижда лицето ми. После се приближих.

Някога го бях познавал или поне познавах човек, който много приличаше на него.

Той сграбчи меча и върхът му се насочи към мен, докато пристъпвах към него.

— Аз съм приятел — казах му. — Искате ли малко вода?

Мъжът се поколеба за момент, после кимна.

— Да.

Отворих манерката си и му я подадох.

Той отпи, закашля се, пийна още малко.

— Благодаря ви, сър — върна ми човекът манерката. — Жалко само, че не е пълна с нещо по-силно. Проклета да е тази рана!

— Имам и нещо по-силно. Стига да сте сигурен, че ще можете да го понесете.

Раненият протегна ръка, аз отпуших една плоска бутилчица и му я подадох. Този път кашля поне двайсет секунди, след глътката от острото питие на Джопин.

После лявата страна на устата му се усмихна и той леко ми намигна.

— Така е много по-добре — заяви. — Имате ли нещо против да капна малко върху хълбока си? Мразя да хабя хубаво уиски, но…

— Използвайте го всичкото, ако е необходимо. Ала като гледам, ръката ви доста трепери. Може би ще е по-добре аз да го сипя.

Мъжът кимна и разгърна коженото си яке. Разрязах ризата с моя кинжал и открих раната. Тя изглеждаше ужасно — дълбока, пронизала цялото тяло, на няколко сантиметра над края на бедрото му. Имаше и други, по-леки наранявания по ръцете, гърдите и раменете.