Той стана и се премести до масата.

Аз го последвах. Почти не разговаряхме, докато се хранехме.

След като се натъпках така, че стомахът ми не можеше да поеме нито хапка повече и полях всичко с още една чаша прекалено сладко вино, започнах да се прозявам. На третия път, Ганелон избухна:

— Дявол да го вземе, Кори! Престанете! Заразително е! — Той с усилие възпря собствената си прозявка. — Хайде да подишаме малко чист въздух — предложи после и стана.

Тръгнахме да се разхождаме по крепостната стена, като се разминавахме с обикалящите часовои. Те се изпъваха и поздравяваха Ганелон, веднага щом видеха кой се приближава, той им отвръщаше и продължавахме нататък. Стигнахме до една бойница, където спряхме да си починем. Седнали върху камъка, вдишвахме вечерния въздух, хладен, влажен и пълен с горски аромати, и наблюдавахме появяването на звездите, една по една, върху потъмняващото небе. Камъкът под мен беше студен. Далече на хоризонта ми се струваше, че долавям проблясването на морето. Някъде под нас се чу крясък на нощна птица. Ганелон извади лула и отвърза торбичката с тютюн, която висеше на колана му. Той напълни лулата, натъпка я и драсна клечка кибрит. На светлината от пламъка лицето му би изглеждало сатанинско, ако устата му не беше така мрачно увиснала и веждите не бяха присвити над изпълнените с болка очи. За дяволът е характерна злата усмивка, а не подобен печален израз.

С удоволствие вдишвах дима. След известно време, Ганелон заговори, отначало тихо и много бавно:

— Помня Авалон. Там се родих и израснах в най-обикновено семейство, но добродетелността никога не е била сред силните ми черти. Набързо профуках наследството си и тръгнах по пътищата, където започнах да ограбвам пътници. По-късно се присъединих към банда от мъже като мен. Когато открих, че съм най-силният и най-способният да ръководя, станах техен главатар. За главите на всички ни бяха обявени награди. Най-голямата беше за моята.

Той вече говореше по-бързо, гласът му стана по-ясен, а избираните думи звучаха като ехо от миналото му.