Подадох му продуктите и той ги изгълта.

— Ами вие, сър Кори? — попита той.

— Вече ядох, докато спяхте — огледах се многозначително. Той се усмихна. — Значи сам се справихте и с шестимата?

Мъжът кимна.

— Великолепно. А сега какво да правя с вас?

Той опита да се вгледа в лицето ми, но не му дадох възможност.

— Не разбирам — рече накрая.

— Накъде сте се запътили?

— Имам приятели на около двайсет километра на север. Бях тръгнал натам, когато стана това. А много се съмнявам, че който и да е човек, пък дори и самият дявол, би могъл да ме носи на гръб чак дотам. Ако се изправя в цял ръст, сър Кори, ще разберете какво имам предвид.

Станах, измъкнах меча си и с един удар отсякох близката фиданка — стъблото й имаше горе-долу пет сантиметра диаметър. После я окастрих и скъсих до нужната дължина.

След това повторих действията си и с коланите и плащовете на убитите мъже стъкмих носилка.

Той ме наблюдаваше, докато свърших и накрая изкоментира:

— Въртите оръжието смъртоносно, сър Кори… а като гледам, мечът ви май е сребърен.

— Готов ли сте за малкото ни пътешествие? — попитах го аз.

— Какво ще правим с труповете? — настоя той.

— Да не искате да ги погребете по християнски? Зарежете ги! Природата ще се погрижи за всичко. Да се махаме оттук. Вече вонят.

— Бих желал поне да ги покрием. Те се биха добре.

Въздъхнах.

— Хубаво, щом това ще ви помогне да спите нощем. Не разполагам с лопата, но мога да ги затрупам с камъни. Могилата ще бъде обща, обаче.

— Няма значение — съгласи се мъжът.

Наредих шестте тела едно до друго. Чух го да мърмори нещо, което предположих, че е молитва за мъртвите.

Обградих ги с камъни. Наоколо скали имаше в изобилие, затова работех бързо, като избирах по-едрите, за да приключа по-скоро. И точно това ми беше грешката. Една от канарите трябва да тежеше към двеста килограма, а аз не я изтъркалях. Просто я вдигнах и я сложих отгоре.