Изглежда в мен имаше нещо, поради което му се струвах познат. Ако в този свят, който не беше съвсем като Авалон, съществуваха някакви спомени за моя сянка, каква ли е била тя? И как ли ще посрещнат мен, в случай че бъда разпознат като тази сянка?

Слънцето клонеше към залез. Задуха хладен вятър, който подсказваше, че предстои мразовита нощ. Моят повереник отново похъркваше, затова реших да пробягам по-голямата част от оставащото разстояние. Не ми допадаше идеята, че тази гора на тъмно може да се превърне в място, гъмжащо от нечистите обитатели на някакъв проклет Кръг, за който не знаех нищо, ала който изглежда добре просперираше точно в този недвижим имот.

Така че тичах през удължаващите се сенки, като се стараех да изхвърля от главата си всички мисли за преследвания, засади, наблюдения, докато усетих, че не мога повече да ги пренебрегвам. Те се бяха усилили до предчувствие и точно тогава чух шума зад гърба си: едно тихо тап-тап-тап, като от стъпки.

Поставих носилката на земята, измъкнах меча си и се обърнах.

Тварите бяха две и приличаха на котки.

Шарките им бяха съвсем като на сиамки, само че и двете имаха размерите на тигри. Очите им бяха ярко жълти от край до край и нямаха зеници. Те седнаха, щом се обърнах и ме загледаха без да мигат.

Намираха се на около трийсет крачки от мен. Стоях полуобърнат между тях и носилката, с готов меч в ръка.

Тогава тази, която седеше отляво, отвори уста. Не знаех дали да очаквам мъркане или рев.

Вместо това, тя заговори:

— Човек, съвсем смъртен.

Гласът не звучеше като човешки. Беше прекалено висок.

— И все пак е още жив — заяви втората с подобен тон.

— Да го убием тук — предложи първата.

— Ами онзи, който го пази с меча? Хич не ми харесва.

— Смъртен човек?

— Елате да проверите — тихо ги подканих аз.

— Той е слаб и сигурно е стар.

— И все пак донесе другия от каменната могила дотук, бързо и без да си почива. Хайде да го нападнем от двете страни.