— Да, да, много! — пригласи Дългата с известна ирония. — Само си мисля, че… ама я вижте тази прелестна картинка!

— Къде пък?

— Непосредствено тук по водата. Но, Боже мой, та това е нашата Магдаленка!

— Наистина, нашето детенце! — включиха гласове другите и се втурнаха чевръсто напред.

Пътят, който следваха, излезе на едно тясно, обградено от три страни с гъсти храсти врязване на водата в сушата. Там бе вързана една лодка, чийто прът за платното бе свален. Отзад седеше едно момче в моряшки костюм от сив лен и непромокаема шапка, изпод която бликаше обилие от руси къдрици. То броеше някъде към четиринайсет години и беше насочило вниманието си към едно може би десетгодишно момиче, което се бе настанило на предната пейка и ловеше риба с въдица. То беше много мило, очарователно създание. Но подвижността, с която се посвещаваше на своето занимание, никак не допринасяше да се направи някой голям улов.

— Та как значи се казваш? — попита малката.

— Герд.

— Герд, ти ми харесваш. Имаш сила и ловкост почти колкото папа.

— Кой е всъщност твоят папа?

— Папа ли? Това е майор Хелбиг, който неотдавна покори цяла Зюдерланд. Така че сега ти можеш добре да си представиш колко много силен трябва да е.

— Да, а може ли да кара и лодка?

— Естествено. Аз не съм го видяла, наистина, ама той може всичко.

— И да плава под платна?

— Сигурно! Но най-добре го могат моите лели!

— Твоите лели? При вас и лелите ли се учат да плават под платна?

— Разбира се, защото папа много често казва, когато те излязат на разходка: «Слава и хвала Богу, ето ги че вдигнаха платна!» Та те значи трябва да разбират от ветроходство. Ти не си ли ги виждал вече?

— Не зная, защото не ги познавам.

— О-о, те са много лесни за разпознаване. Едната е дълга и носи една котка, другата е дребна и слаба и носи едно морско свинче, а третата е дебела и носи катеричка.