— Но това са персийски земи!

— Да. Приятелите ни там устройват голям празник, на който сме поканени.

Думите му ми направиха впечатление. Тези беяти населяваха бреговете на Куру-Чай и земите край развалините Кизел-Караба, тоест близо до Кифри. Но този град се намираше далеч на югозапад от мястото, на което се бяхме установили сега, а Сина — на две трети от това разстояние на югоизток от нас. Защо беятите не бяха тръгнали за Сина направо от Кифри? Защо бяха направили такова голямо отклонение?

— Какво правите тук горе? — попитах аз тогава. — Защо удължавате двойно пътя си?

— Защото иначе трябва да минем през земите на пашата на Сюлеймания, а той е наш враг.

— Но вие и тук сте в негови земи!

— На това място няма да ни търси. Знае, че сме тръгнали, и мисли, че ще ни намери на юг от резиденцията си.

Всичко звучеше много правдоподобно, въпреки че все още не вярвах напълно на човека. Дори си казах, че присъствието на тези беяти може и да е изгодно за нас. С тяхна помощ безпрепятствено щяхме да стигнем до Сина, а по-нататък не ни заплашваха вече никакви опасности. Туркменът ме попита:

— Господарю, ще ме освободиш ли? Аз нищо не съм ви сторил!

— Извършил си само това, което ти е било заповядано; свободен си.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, господарю! Накъде ще продължите пътя си?

— На юг.

— Вие идвате от север?

— Да. От земите на тиярите, беруарите и халданите.

— Значи сте храбри мъже. От кое племе сте?

— Ние с този мъж сме емири от Франкистан, а останалите са наши приятели.

— От Франкистан ли? Господарю, не искате ли да пътувате с нас?

— А ще ми подаде ли ханът ти ръката си?

— Ще го направи. Знаем, че франките са велики воини. Да отида ли да му съобщя за вас?

— Върви и го попитай, ще ни приеме ли? Той стана и бързо тръгна. Останалите одобриха направеното от мен, а най-много се зарадва Мохамед Емин.