Ето че той пак седеше до огъня и непрекъснато опипваше с ръце безсрамната гнойна пъпка.

— Мистър! — каза ми той. — Погледнете насам!

— Къде?

— Хм! Глупав въпрос! Към лицето ми, разбира се! Yes! Пак ли е пораснала?

— Кое? Кой?

— Тази цицина тук! Много ли е пораснала?

— Почти прилича на краставица!

— Ужасно! Страшно! Yes!

— Може би с течение на времето ще се превърне в крилат бик, сър!

— Плесница ли искате да ви зашлевя, мистър? Я си изпълнявайте задълженията! Ами ако тази жалка подутина беше на вашия нос?

— Боли ли ви?

— Не.

— Трябва да се радвате!

— Да се радвам! По дяволите! Как мога да се радвам, щом хората ще си мислят, че съм се родил с този подобен на табакера за енфие нос! Колко време ще стои това нещо на носа ми?

— Около една година, сър!

Той ококори очи, а аз за малко не отстъпих назад от страх, защото устата се разтвори така широко от ужас, че носът му заедно с «табакерата за енфие» можеше да потъне в нея.

— Една година ли? Цяла година? Цели дванайсет месеца?

— Приблизително.

— Ох! Ах! Страшно, ужасно! Няма ли лекарство? Някакъв пластир? Балсам? Или да се намаже с мехлем? Да се отреже?

— Няма. Нищо не помага.

— Но за всяка болест има лекарство!

— За тази няма, сър. Подутината изобщо не е опасна, но ако се направи опит да бъде разрязана или дори само драсната или цепната, може да стане много лошо.

— Хм! А после, като изчезне? Продължава ли да се вижда?

— Тогава е по-различно. Колкото е по-голяма подутината, толкова по-голяма дупка остава след нея.

— О, небеса! Дупка!

— За съжаление!

— О, горко ми! Това е ужасна страна! Гадна земя! Тръгвам си веднага за старата Англия! Well!