— Не натъжавай сърцето си с грижи по мен, о, цвете на оазиса! Не се страхувам.

— Добре знам, че не се страхуваш — припряно отвърна тя, — ти си убивал лъвове и дори черни пантери, които са далеч по-опасни. Сражавал си се с много неприятели и винаги си излизал победител. Но по тялото ти и до днес личат белезите от получените рани, а колко лесно някой нож или куршум може този път да проникне по-надълбоко! Обещай ми, че ще бъдеш предпазлив и ми подай ръка в уверение на това!

— Ето ти ръката ми. Обещавам ти.

Тя пое десницата ми между двете си малки длани, погледна ме в лицето с навлажнени очи и продължи:

— Знаеш, че те обичаме, и ако ти се случи някакво нещастие, много ще тъгуваме! Не го забравяй, ефенди!

— Бъди сигурна, че няма да го забравя нито за миг, о, ти най-красива роза на Мурсук!

— Не казвай такива думи! Знаеш, не бива да ме наричаш така. Ти трябва да мислиш само за това, че съм твоя приятелка. Allah jabarik fik, Allah jesellimak — Аллах да те благослови, Аллах да те пази!

След тези думи тя се обърна и се отдалечи. Баща й се сбогува с мен по същия дружелюбен начин. После подкарахме животните покрай градини, където растяха палми, нарове, праскови, зарзали, смокини и маслинови дръвчета, и през портата напуснахме града. Продължихме между бостани с дини на изток, където скоро изчезна всяка растителност и камилите ни започнаха да газят в пясък.

Що се отнася до облеклото и оръжията ни, то аз носех панталони и яке от лека тъмносива материя, а отгоре бях навлякъл обичайния бял хаик с качулка. За да предпазвам очите си, отпред на тюрбана бях закрепил син воал. Али носеше подобни дрехи. Освен нож и два пистолета той имаше и една дълга едноцевна арабска пушка. Аз разполагах с моите обичайни оръжия, които от дълго време твърде често доказваха качествата си: закривения ловджийски нож, двата револвера, тежкия мечкоубиец, чийто точно изпратен куршум може да убие на място лъв, и най-сетне, моята карабина «Хенри», която стреля двайсет и пет пъти без зареждане.