Ездачът, който се приближаваше към нас, изглежда произхождаше именно от това племе. Цветът на кожата му бе тъмен, почти като на негър и човек лесно можеше да го вземе за такъв, ако носът му не беше прав, а устните тесни. Доколкото белият широк бурнус позволяваше да се определи телосложението му, човекът изглежда беше висок и строен, но и много як мъж. Косата му се спускаше по плещите, сплетена в дълги плитчици. Вместо тюрбан на главата си носеше червена кифаа

— Селям! Накъде води пътят ви? Мрачният му поглед се впи изпитателно в нас. Този човек никак не ми хареса. Винаги когато бедуинът поздравява тъй кратко, това е сигурен признак, че няма дружески намерения.

— Селям — отвърнах аз също тъй кратко. — Тръгнали сме за УадиКояр.

— Известно ли ви е това място?

— Не, никога не сме били там.

— Машаллах — Бог върши чудеса! Че как можахте да се оправите?

— Аллах води чедата си. Който му се довери, никога няма да се заблуди.

Човекът махна презрително с ръка и каза:

— Аллах е на небето, едва ли е яздил пред теб, за да ти показва пътя. Откъде идваш?

— От Мурсук.

Щом назовах името на това селище, в очите му за миг се появиха особени искрици. После ме попита:

— Там ли живееш?

— Не. Само си починах известно време.

— Тогава все пак сигурно си опознал града и жителите му. А може би си се срещал с един еврейски тагир

— Да. Бях негов гост и живях в дома му.

Отново забелязах същите особени искрици, които за миг пробляснаха в очите му. После мрачното му лице се проясни и с далеч по-дружелюбен тон ми каза:

— Благодари на Аллаха, че е така. Манасе е мой приятел и тъй като си близък с него, те поздравявам с добре дошъл. Последвай ме!