Излитането на птиците можеше да издаде нашето присъствие. Трябваше да почакаме, докато се успокоят. Насочих животното си към един процеп, който забелязах в скалистата клисура. Слязох и тъкмо се канех да прегледам отвора, когато от него излезе един мъж, носещ два меха от кожата на суданска коза. Сигурно имаше намерение да отиде до биркет за вода. В миг го пипнах за гърлото и го склещих така силно, че не бе в състояние звук да издаде, а в следващата минута лежеше вързан на земята. После опрях камата на гърдите му.

— Слушай какво ще ти кажа, човече! Опиташ ли да се отбраняваш, или с един звук само да изречеш лъжа, тази стомана ще те прати надолу в Джехенната!… Кофла ага в Ел Каср ли живее?

— Да, сихди — простена той, изпълнен със страх.

— При него ли е Рахил, дъщерята на Манасе Бен Арахаб?

— Да.

— През тази цепнатина ли се стига до Двореца?

— Да.

— Колко мъже сте?

Той се поколеба с отговора, но едно леко бодване подпомогна добрата му воля.

— Двайсет и четирима.

— Къде е сега агата?

— В своя диван.

— А другите?

— При плячката.

— Къде?

— Недалеч оттук.

— Закълни се в брадата на Пророка, че си казал истината!

— Заклевам се!

— Стани и ми показвай пътя. Ако си покорен, нищо няма да ти се случи, но направиш ли и най-малкия опит за предателство, изгубен си! Къде са пленниците?

— Затворени са.

— Добре. Изкачвай се сега напред!

Хванах края на въжето, което свързваше ръцете му на гърба, и след като Али върза камилите, навлязохме в процепа. Арабинът не беше въоръжен. Всеки от нас, освен камата, носеше двуцевка и чифт двуцевни пищови, а аз имах и два шестгнездови револвера. Всички оръжия бяха заредени. В началото процепът навлизаше хоризонтално в скалите, а после постепенно започна да се изкачва. С помощта на обитателите на замъка беше превърнат в проходим ходник.