— Салам алейкум! — поздравих аз. — Оглушал ли е Унищожителя на кервани, че не долови стъпките на моите нозе?

При звука на непознатия глас той скочи и пристъпи с няколко бързи крачки към мен. Позна ме и посегна към ятагана.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Кой те доведе, чужденецо, от Мурзук до Ел Каср и как приближи, без да сме те видели?

— Дойдох да взема Рахил, дъщерята на Манасе бен Арахаб.

— Тя не е тук. Носиш ли десетте торбички?

— Тя е тук, Баща на убийството и Създател на грабежа, а торбичките са в Мурзук.

— Иди тогава и ги донеси!

— Ба! Ти никога няма да ме пуснеш да си тръгна, защото така свърталището на Кофла ага ще стане известно, а ще наредиш да ме хвърлят от скалите както всички други!

— Кълна се в брадата на пророка, ти право каза, гяур! Предай си оръжията!

— Ще трябва сам да си ги вземеш!

Измъкнах револвера. Той сигурно още не беше виждал такъв малък инструмент.

— Майтапиш ли се с мене? Заклевам ти се в Мохамед и всички свети халифи, сложи оръжията си, иначе ставаш дете на Смъртта!

— А аз ти се заклевам в Иса бен Мериам, когото ние наричаме Исус, синът на Мария, че ще ти раздробя ръката, ако не хвърлиш веднага острието на пода!

— Тогава умри, келб, куче!

Втурна се към мен. Натиснах спусъка… ръката му се смъкна и вдигнатото оръжие падна с дрънчене на земята. Но той незабавно го грабна с лявата и с яростен крясък скочи непосредствено до мен. Дръпнах спусъка за втори път, лявата му ръка също беше улучена и сега той самият рухна.

— Амахл, насам, Али! — извиках.

Верният слуга влезе и се хвърли върху ранения, който се напрегна под прегръдката му като простреляна пантера. Нищо не му помогна. Освободените камилари също притичаха. Беше здраво вързан.

* * *

Отново влизахме тържествено в Мурзук. Бяхме взели само Кофла ага, главатаря на разбойниците. Неговите мъже все още се намираха в Ел Каср под охраната на оставените камилари. Войниците на бея щяха да отидат да ги подберат.