— Салам алейкум! (Мир на теб!) — поздравих го аз.

— Салам? (Мир?)… Как да бъде мир в къщата на Бен Арахаб, където чешмите оплакват и стените окайват… ах, ти ли си? Ти? Хвала на Господа, Всемогъщия, който те върна на мястото на нещастието! Бъди добре дошъл, ефенди, и чуй мъката, дето ни споходи!

— Какво се е случило? — попитах, потресен от израза на отчаяние, крито можеше да се прочете по бледите му черти.

— Какво се е случило? Богът на моите деди отвърна лик от мен и ми отне детето, щастието на моята старост, най-голямата ми радост на земята.

— Твоето дете? Рахил? — извиках слисано. — Умря ли?

— Умряла? Ех, по-добре да беше умряла! Тогава щях да изкажа благодарност на Господа, че ми е оставил поне нейния гроб, за да изплаквам на него сълзите си и теша жената, която ми даде единственото, добро дете! Защо ли не си останах в Сокна, където няма пустинни разбойници и грабители на дъщери! Защо ли дойдох в Мурзук да множа богатството си чрез търговия с кафила

По време на тези чисто ориенталски сърдечни излияния сълзите му се стичаха на тежки капки по сивата брада. Той опита да ги подсуши и продължи:

— Тя си очерта очите с кхол и си облече украсената със златна сърма дреха, за да се разходи на наслада със своите приятелки пред портата Аин ел Шемс

Тъкмо исках да го попитам кога се е случило това, когато влезе един от слугите, поклони се смирено до земята и извести:

— В двора има един мъж, който иска да говори с теб, о, господарю!

— Аз не говоря, не приказвам, не искам никого да виждам. Кажи, заминал съм… кажи, мъртъв съм, умрял съм от печал и голяма скръб!

— Казах му го — отвърна човекът, който добре познаваше господаря си, — но той иска да говори с теб за някаква сделка, при която можело да се спечелят много кесии!

— Голяма сделка… много кесии? Какво ме грее сделката и защо са ми кесиите, когато изчезна Рахил, единствената наследница на моите имоти! Кой е мъжът?