Халеф беше дребен на ръст и сух, но дарен с необичайна храброст, която често преминаваше в безогледна дързост и аз трябваше да му стягам юздите. Добър стрелец, изкусен в боравенето с оръжия, издръжлив, физически силен, умерен, отличен ездач, хитър и природно интелигентен, той притежаваше вярно, златно сърце, в което не можеше да се открие и следа от фалш. Преди аз бях неговият единствен изповедник. По-късно се появиха неговата жена и синът му, но това никак не нарани отношенията ни. Нежността, с която бе привързан към жена си Ханнех, може да бъде наречена едва ли не безпримерна. Първата му мисъл сутрин и последната вечер принадлежаха на нея. За Халеф беше невъзможно да изрече името й, без да му прикачи няколко от прекрасните качества, каквито тя притежаваше в неговите очи. Кара бен Халеф, единственото им дете, сега наброяваше почти двайсет години, а жените в Ориента, както е известно, се състаряват много бързо. Въпреки това «Ханнех, най-великолепната роза сред всички цветя на цветното царство» си оставаше за Халеф все така млада и красива, както я бе видял преди дълго време при тяхната първа среща.

Но тя наистина беше великолепна жена. Не вярвам някоя друга да би могла да се отнася по-умело с дребния, пълен с какви ли не щури идеи хаджи. Ханнех го владееше изцяло, но с такава мъдрост — любвеобилна, винаги любезна, привидно отстъпчива, че той не чувстваше чехълчето й и си нямаше и понятие, че не той, а тя беше в действителност шейхът на племето. Но пък хаддедихните наистина се чувстваха много добре.

Една от чудатостите на Халеф беше, че не можеше да запамети трайно порядките на Запада. Аз му го бях обрисувал в безброй картини, при хиляди поводи му бях обяснявал съществуващата разлика между европейския и ориенталския живот, но не виждах никакъв резултат от това.