Оттогава едно от най-големите ми желания беше да отида още веднъж до Мека. Бях по-опитен, по-обучен в езика и по-вещ в начина и формите на общуване. Сега така добре познавах религиозните обичаи и всички свързани с тях обреди, че можех да бъда сигурен — ще мина за мохамеданин. Едва сега осъзнавах каква безразсъдна дързост е било тогава от моя страна да пристъпя в един град, в който всеки християнин го очакваше почти сигурна смърт. Още по-изявено ставаше искането ми да поема още веднъж този риск, но вече по-добре подготвен. Бях опознал исляма и по-голямата част от страните, обитавани от неговите изповедници. На два пъти бях в Кайруан — този свещен туниски град по онова време беше все още строго забранен за християни — и благополучно бях преодолял опасността. Защо тогава да не предам на тези мои пътни студии удовлетворителен завършек с едно по-дълго пребиваване в Мека? Вярно, знаех много добре, че точно за мен това начинание е по-опасно, отколкото за всеки друг. Мохамеданските територии и селища, където ме бяха опознали като християнин, не можеха да се изброят. Бях си спечелил много приятели, но не един и двама мошеника бях превърнал в свои непримирими врагове. Като добавим към това и чертите на лицето ми, които, за съжаление, са толкова специфични, че се запечатват за дълго време дори в една обикновена памет. Можех ли да очаквам, че по време на присъствието ми в Мека там няма да се намира някой от множеството хора, които ме бяха опознали? И тъй, много добре знаех какво рискувах, но опасността ме примамваше кажи-речи повече и от самото желание. Ето как намерението да го осъществя, прие в крайна сметка такава твърдост, че оставаше само да ми се отдаде подходяща възможност.

И тя не ме накара дълго да я чакам — появи се при сегашното ми посещение на хаддедихните.