— Гениално, страхотно, хитро.

Мъжете с усмивка си поръчаха по още едно уиски.

— Хората на нашия кораб са от четиринадесет малки градчета, капитане. Така са подбрани. Всяка от постройките на улицата е от някое от тези градчета. Барманът, служителите, бакалинът, всички трийсет души от Втората ракета са от тези градчета.

— Трийсет? Освен екипажа?

Психиатърът хвърли радостен поглед към стъпалата за балкона и редицата затворени врати. Една от тях се открехна и от стаята надникна прекрасно лице.

— Всеки месец ще докарваме още градчета, още хора, още Земя. Приоритет е познатото. Познатото създава уравновесеност. Спечелихме първия рунд. И ще продължаваме да печелим, ако продължим напред.

Мъжете вече започваха да се смеят, да говорят и да се тупат по гърбовете. Някои излязоха да се подстрижат, други отидоха да поиграят билярд, да си купят нещо от бакалията, да поседят в църквата, откъдето се разнесоха звуците на орган точно преди пианистът под кристалния полилей да засвири „Франки и Джони“. Двама тръгнаха със смях нагоре по стълбите към балкона.

— Не си падам по алкохола, капитане. Какво ще кажеш за един ананасов малц в бакалията?

— Какво? О. Мислех си… за Смит. — Капитанът се обърна. — В кораба. Мислиш ли… искам да кажа… не можем ли да го доведем тук при нас? Няма ли да му се отрази добре, няма ли да му хареса, да се почувства щастлив?

— Определено можем да опитаме — отвърна докторът.

Пианистът свиреше гръмко „Моята стара банда“. Всички пееха, някои затанцуваха и градчето светна като искрящо бижу в пустошта, заобиколено от мрак. Самотен Марс, черно, обсипано със звезди небе, свистящ вятър, изгряващи луни, мъртви морета и стари градове. Но ярката табела на бръснарницата се въртеше, църковните прозорци грееха с цветовете на кока-кола, лимонада и къпини.