Над водата се спусна мрак, нощта настъпи, но вълните около кануто приличаха на прозрачен течен кристал. Той върза една от рибите за парче лико, спусна я във водата и само след кратко време последва рязко дръпване. Една акула беше отмъкнала примамката. След известно време младият мъж хвърли втора риба и продължи така, докато пет-шест акули залудуваха около лодката му.

— Бъдете добре дошли, слуги на ери. Аз ще си отмъстя, а вие ще си получите храната!

Продължи да примамва ненаситните чудовища около себе си, докато трепкащите огньове на приближаващи лодки го убедиха, че флотата отвежда вкъщи новобрачната двойка. Той загреба бавно към тях, следван от акулите.

Далеч пред всички плаваше Маори. Беше се настанил отзад при кормилото, докато Манина седеше отпред на носа. Внезапно той видя пред себе си едно кану, което му препречи пътя. Изправи се.

— Стой, кой е там? — запита.

— Аноуи, за да ти заплати днешния удар! — прозвуча в отговор.

Същевременно приближи лодката по дължина на неговата, два силни среза с острия крие по ликовите връзки на аутригъра и напречните пръти паднаха във водата. Сега Маори при най-малкото движение беше неспасяемо изгубен.

— Манина, насам! — извика Аноуи.

С един пъргав скок жена му се озова при него. Лодката на Маори, сега без балансьор, се обърна, той се изтърси със силен крясък във водата и беше веднага посрещнат от акулите.

Преди останалите съдове да стигнат мястото, Аноуи беше поставил платното и полетя със своето бързо, остроносо кану по посока Лога. Никой никога вече не чу за него и Манина. След известно време брат му Омби също напусна Таити и тръгна, както се заговори, към островите Тубуай. Не след дълго Потомба умря. Беше обичал своето единствено дете и последните му думи били проклятие срещу «белия митонаре», на когото дължеше загубата на дъщеря си.