Аноуи тръгна. Избягваше хората и се насочи към едно място от брега, където никой нямаше да го види.

Сватбената флотилия, която беше дошла да вземе годеника, беше отплавала и се намираше на път за Еймео. Той се хвърли на земята и зачака, скрит от широките листа на бананите.

Едва когато канутата изчезнаха и тълпата се разотиде, се изправи и се запъти към своя съд. Качи се, загреба между кораловите рифове и постави после платното.

Курсът му го водеше около остров Еймео към разположеното на него селце Тамай. То се намираше недалеч от Опаухо бей. Там живееше Потомба, словонарушителят и похитителят на жени, и там щеше да се състои сватбеното тържество. То щеше да бъде проведено с голяма празничност, тъй като бащата на младоженката беше принц, а младоженецът — първият митонаре, спрямо когото щеше да бъде извършена такава церемония.

Манина седеше в последното помещение на жилището, за да се приготви за празника. Прислужниците я бяха оставили по нейна заповед и сега, когато се почувства сама, сдържаните сълзи потекоха по бледите й страни. Веднъж вече беше тук като булка, но колко щастлива беше тогава и колко неизразимо нещастна беше днес! А украсата, в какво се състоеше тя? Фигурата й беше стройна и благородна, запазила своята девическа свежест — това се виждаше въпреки горестта, която караше тялото й да потръпва. Красивите тъмни очи бяха печални, рязко очертаните вежди — сключени, а изящните устни — затворени. В косите и по фигурата й не се забелязваше нито цвете, нито каквато и да е друга дрънкулка. Нещо повече, тя дори се беше отказала от облеклото и материите, които й бяха донесени от белия, омразния чужденец. Едно пароу от мека жълто-кафява тапа, което се спускаше до над коленете й, обгръщаше бедрата й и оставаше открити безупречно красивите форми на краката, а една теай, късо наметало от същата материя, обвиваше раменете и горната част на тялото й. Гъстата гарвановочерна коса се спускаше на вълни по тила и нито едно цвете, нито едно повяващо влакно от ароуруут не я красеше. Та нали самата беше цвете, с прогорена от росата на сълзите чашка, откъсната от мястото, където бе цъфтяло най-красиво и разнасяло най-силни ухания.