Ноември, 1989 година

Тази година зимата дойде рано. Още към края на месеца първите предвестници, носени от мразовития вятър на североизточните степи, се завихриха над московските покриви, като че ли за да изпробват здравината им.

На улица „Фрунзе“ 19 се намира сградата на Генералния щаб на Съветската армия — мрачна каменна постройка от 30-те години, срещу която, от другата страна на улицата, се издига нейното съвременно осеметажно допълнение. Началникът на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили се беше изправил до прозореца на последния етаж на старото здание и настроението му напълно съответстваше на ледената вихрушка вън.

Маршал Иван К.Козлов беше на шестдесет и седем години, прехвърлил с две години задължителната пенсионна възраст, но в Съветския съюз, както и навсякъде по света, на хората, които създаваха законите, и през ум не им минаваше, че същите тези закони биха могли да се отнасят и до тях. В началото на годината той, изненадващо за повечето военни от висшия ешелон, беше заел поста на ветерана маршал Ахромеев. Разликата между двамата мъже беше огромна. Докато Ахромеев беше дребен, хилав интелектуалец, Козлов беше едър, грубоват здравеняк с побелели коси, потомствен войник, син, внук и племенник на войници. Преди повишението си той беше едва трети заместник, но успя да прескочи двамата си колеги, които стояха преди него в служебната йерархия и те тихо и кротко излязоха в пенсия. Причините за повишението му не бяха тайна за никого. В периода от 1987 до 1989 година той майсторски и без да вдига много шум беше ръководил изтеглянето на съветските войски от Афганистан, една изключително сложна задача, която изпълни без обществен скандал, без по-сериозно поражение, както и (което беше най-важно) без да допусне компрометиращо раздухване на всичко това в средствата за информация, макар силите на местната съпротива да ги бяха следвали по петите чак до прохода Саланг. Тази операция му спечели доверието на Москва и лично Генералният секретар го удостои с вниманието си.