— А нас де оставяш, бате Патиланчо? — се намеси Данчо.

— Под дрехата всички, край Гана и Дана, ний ще се изправим. Така по-достойно баба ще представим!

— Ами що ще правим, бате Патилане, ако се разсърди баба Цоцолана? — обади се Дана.

— Туй няма да стане. Нали за това си, Дано, най-отгоре. Тя като се види така младолика, ще грейне от радост, та няма да вика. И нищичко лошо няма да ни стори. Пък и най-подире не ни е първица — и на заговезни нека ни помилва нейната ръчица. Що има да стане, нека да си става. А сега да почнем, че време минава!

Както бях намислил, тъкмо така стана. Нагласихме Гана. Покачихме Дана. С бабина наметка и двете завихме. Па при тях се скрихме.

Ето я — пристига баба Цоцолана. Под новата шапка наду бузи Дана. Хлопна се вратата. Заудряха силно на всички сърцата. Аз с пръст поразтворих новата наметка — по-добре да гледам, какво ще направи баба Цоцолана. Най-напред се стресна. Смаяна остана. После се усмихна. Но изведнъж Дана в смях нечуван прихна. И нашата нова баба Цоцолана с седем гърла викна — от смях се люлее. Истинската баба и тя с глас се смее. Но когато зърна новите пантофки с златните чапрази, дето за Великден само си ги пази, много се ядоса. Без да ще замахна, Дана да цапардоса. Тя скочи от стола. Другите повлече. Наметката скъса. И трябваше всички да бягаме вече… Но на заговезни всичко се прощава. А пък и на баба лесно й минава. Аз свиках отново моята дружина и шепнешком рекох:

— Страшното се мина. Сега можем вече вкъщи да се върнем — сърцето на баба с молба да обърнем.

Но тук се обади патиланчо Данчо:

— Аз измислих нещо. Ще видите всички, колко е чудесно! Така ще се върнем при баба по-лесно.

— Кажи да го чуем!