— Бива, бабо, бива! — рекох аз и скочих. Мойте патиланци веднага събудих. И те долетяха. Кошниците взеха, лудо закрещяха:

— Бабо, да си жива! Ще играем юнашки! И ще ти наскубем три коша коприва!

И тръгнахме всички, весели, честити. Тичахме, крещяхме. Гонихме врабците. Минахме реката. Стигнахме гората. И взехме да скубем в кошници коприва…

Баба се прозина, поседна и рече:

— Бре, какво започна да ми се доспива? Уж не е далече. А докато дойдем, слънцето припече. И сега по-трудно се пристъпва вече… Слушай, Патилане! Доведи децата, да си поотдъхнем тука на тревата!

— Отдъхни ти, бабо! — викнаха децата. — Весел патиланец умора не знае! А пък таз поляна само виж каква е! Три дни да я гледаш — да се не нагледаш! Девет дни да тичаш, да се не натичаш! Ние ще играем… Ще берем коприва. При теб ще я носим. Нали така бива?

— Както ви се иска, така направете. Повече коприва само наберете. Кошниците двете тука напълнете!

И пак се прозина баба Цоцолана. Дрямка я обори. И тя неусетно очи си затвори. Ние засновахме надолу-нагоре. Две кошници пълни коприва набрахме. И край баба близо пак се заиграхме.

В туй време козелът пристигна от къщи. Врещи от далече и се люто мръщи. Сърди се, задето сме дошли без него.

Той стигна до баба. Кошниците зърна. Доде го погледнем, и двете обърна. Лицето на баба обсипа с коприва.

Дигна ръце мигом баба Цоцолана, лицето си хвана. Скочи, ахна, викна, да тропа захвана. После се затича. Тясна й се стори ширната поляна!

Козелът избяга. Ний зад храст се скрихме. После се съвзехме. Намокрихме кърпи. Втурнахме се всички:

— Бабо, на̀ студенко!

— Ето мокра кърпа. Турни на лицето!

— На ти още, бабо! Турни на ръцете!

— Олеле, лицето! Я го погледнете! Колко е червено! Колко е подуто!

Ех, че като викна баба Цоцолана:

— Червено! Подуто! Чакай да ви кажа, дяволи проклети!

И тя цапна, пухна, повтори, потрети — станахме червени и ний като нея. И никой да гъкне вече не посмея.