— Гледай, Патилане, по-скоро да стигнеш! Бързай да се върнеш и мене да дигнеш! Навреме да дойдеш! Нещо да не стане. Че аз пеш не ходя! Иначе ще има много да си патиш!

Аз подканих Сивча, а Данчо извика:

— Бате Патилане, дай до го поводя!

— Аз ще си го водя, а вие отзаде тикайте колата!

Те се разпъхтяха отзад зад колата. А пък Гана, Дана и малката Мика дигнаха на рамо по една възглавка, бързат редом с Сивчо, смеят се и викат:

— Тичай, Дългоушко! И ний ти отнехме малко от товара. Ала после ти сам всички ще ни караш!

Вървяхме, вървяхме — облак дъждоносен изведнъж съзряхме. Облакът порасна. Почерня небето. И дъжд се изсипа над нас сред полето.

Постресна се множко моята дружина. А малката Мика взе дори да плаче. Но аз им извиках:

— Дръжте се, юнаци! Не е патиланец, кой от дъжд се плаши! А летният дъжд е също като баба — ей сега те бие, а след миг се смее. Потърпете малко и лятното слънце пак ще ни огрее!

Потърпяхме множко. Ала дъжд се лее, лее, не престава. И нещо по-страшно се случи тогава.

Сивчо насред пътя изведнъж запря се. И не мръдна вече. Ни напред отива, ни назад се връща. Смаяхме се всички, какво да направим. А той глава дигна, погледна небето и гласът му ясен далеч се разнесе. Данчо тогаз рече:

— Няма да останем тука сред полето. Чухте ли тръбача? Той даде знак вече. Дръжте се, другари! Помощ ще пристигне! И ний ще се върнем и живи, и здрави!

Аз тогаз добавих:

— Котлите снемете, връз тях под колата на сухо седнете. Аз ще ви разказвам приказки и смешки. И леко ще минат тез часове тежки!

И ний се събрахме всички под колата. Сгушихме си една до друга главите. И квачката мокра разпери крилата, та край нас на сухо си прибра пилците. И аз заразправях приказки и смешки. И гръмнаха скоро смехове лудешки…

Така ний стояхме ни малко, ни много… Изведнъж колата над нас се разклати. Дългоушко ревна. И наблизо чухме гласове познати. И пред нас застана баба Цоцолана. И бащи, и майки, и чичо Захари, и кола голяма със друго магаре. Баба Цоцолана отдалеч захвана: