— Твоя работа — каза Армен.
Алерас изгледа Пейт продължително, после метна лъка на тънкото си рамо и тръгна след другите към моста. Моландер беше толкова пиян, че трябваше да ходи с ръка на рамото на Рууни, за да не падне. Цитаделата не беше далече за гарванов полет, но те не бяха гарвани, а Староград бе истински лабиринт от тесни криви улички.
— Внимателно — чу Пейт гласа на Армен, когато речната мъгла ги погълна. — Нощта е влажна и калдъръмът е хлъзгав.
Лео Ленивеца го изгледа кисело през масата.
— Колко тъжно. Сфинкса се измъкна с всичките си сребърници и ме остави на Цапания Пейт прасчото. — Протегна се с прозявка. — Как е хубавичката ни малка Роузи, между другото?
— Спи — отвърна сдържано Пейт.
— Гола, не се съмнявам. — Лео се ухили. — Мислиш ли, че наистина заслужава един дракон? Май ще трябва да проверя някой ден.
Пейт благоразумно си замълча. На Лео не му трябваше отговор.
— Предполагам, че след като го яхна това курве, цената й толкова ще падне, че ще могат да си я позволят даже прасчовци. Би трябвало да ми благодариш.
„Би трябвало да те убия“, помисли Пейт, но не беше толкова пиян, че да се прости с живота. Лео беше обучен с оръжия и се знаеше, че е смъртно опасен с късия меч и камата. А и да успееше някак да го убие, това щеше да му струва главата. Лео имаше две имена, докато Пейт — само едно, а второто му име беше Тирел. Сир Морин Тирел, командирът на Градската стража на Староград, беше баща на Лео. Мейс Тирел, владетелят на Планински рай и Защитник на Юга, беше братовчед на Лео. Един от Старците на Староград, лорд Лейтън Хайтауър, между чиито многобройни титли се мъдреше и Защитник на Цитаделата, беше заклет знаменосец на дома Тирел. „Остави го — каза си Пейт. — Говори ги тези неща само за да ме ядоса“.
Мъглите на изток изсветляваха. „Зората — осъзна Пейт. — Зората дойде, а алхимика го няма“. Не знаеше дали трябва да заплаче, или да се разсмее. „Дали все пак ще съм крадец, ако върна всичко и никой не разбере?“ Още един въпрос, на който нямаше отговор, като онези, които му бяха задали Еброуз и Велин.