— Добро утро, Пейт.

Над него стоеше алхимикът. Пейт се изправи.

— Днес е третият ден… каза, че ще си в „Перо и половница“.

— Ти беше с приятелите си. Не исках да се натрапвам на компанията ви. — Алхимикът носеше наметало с качулка, кафяво и невзрачно. Изгряващото слънце надничаше над покривите зад рамото му и беше трудно да се различи лицето под качулката. — Реши ли какво си?

„Трябва ли да ме кара да го кажа?“

— Предполагам, че съм крадец.

Най-трудната част се бе оказала да клекне и да издърпа ковчежето изпод кревата на архимайстер Уолгреив. Беше здраво и с железен обков, но ключалката му беше счупена. Майстер Гормон подозираше, че я е счупил Пейт, но не беше вярно. Уолгреив сам беше счупил ключалката, след като бе загубил ключа.

Вътре Пейт намери кесия със сребърни елени, кичур овързана с панделка жълта коса, изрисувана миниатюра на жена, която приличаше на Уолгреив (чак до мустачките й) и рицарска ръкавица от люспеста стомана. Ръкавицата била на някакъв принц, твърдеше Уолгреив, макар да не помнеше вече на кого. Щом Пейт я разтърси, ключът падна на пода.

„Ако го вдигна, съм крадец“, помисли. Ключът беше стар и тежък, от черно желязо; отваряше уж всяка врата в Цитаделата. Само архимайстерите имаха такива ключове. Другите носеха своите на гърдите си или пък ги криеха на тайни места, но ако Уолгреив скриеше своя, никой повече нямаше да го види. Пейт сграбчи ключа и тръгна към вратата, но се върна, за да вземе и среброто. Крадецът си беше крадец, все едно дали е откраднал малко или много. „Пейт — подвикна след него един от белите гарвани. — Пейт, Пейт, Пейт“.

— Носиш ли си ми дракона? — попита той алхимика.