Пебълтън беше дом за няколко хиляди рибари — колибите им се гушеха под четвъртита тромава кула. Четиридесетима от удавените мъже на Ерон го чакаха, вдигнали стан до пясъчния бряг — палатки от тюленова кожа и заслони от плавей. Ръцете им бяха загрубели от солената вода, ожулени от мрежи и въжета, мазолести от гребла, кирки и брадви, ала сега стискаха криваци от плавей, здрави като желязо: богът ги бе въоръжил от подморските си оръжейници.

Бяха съградили заслон и за жреца над линията на прилива. „Боже мой — замоли се той, — проговори ми в рева на вълните и ми кажи що да сторя. Капитаните и кралете чакат словото ти. Кой ще е нашият крал на мястото на Бейлон? Запей ми на речта на левиатана, та да узная името му. Кажи ми, о, Господи под вълните, кой има силата да срази бурята на Пайк?“

Макар ездата до Хамърторн да го беше изтощила, беше неспокоен в заслона си от плавей, покрит със снопове черни водорасли. Облаците затулиха луната и звездите и тъмата се просна гъста над морето, колкото гъста беше в душата му. „Бейлон държеше на Аша, детето на неговото тяло, но една жена не може да властва над железнородените. Трябва да е Виктарион“. Девет сина беше родил Квелон Грейджой и Виктарион беше най-силният от тях, мъж като бик, неустрашим и верен на дълга. „И в това се крие опасността“. По-малкият брат дължи подчинение на по-големия, а Виктарион не беше човекът, който ще изпъне платна срещу традицията. „Но не храни любов към Юрон. Не и след като умря жената“.

Отвън, под хъркането на неговите удавени мъже и пронизителния вой на вятъра, долавяше туптежа на вълните, чука на своя бог, който го зовеше на битка. Изпълзя от заслона си в мразовитата нощ. Застана гол, блед и мършав, и гол нагази в черното солено море. Водата бе леденостудена, ала той не трепна под милувката на своя бог. Една вълна го блъсна в гърдите и го олюля. Друга се плисна над главата му.