От Алерас щеше да излезе майстер. Беше в Цитаделата само от година, а вече си бе спечелил три брънки от майстерската си верига. Армен имаше повече, но за всяка брънка му беше трябвала цяла година. Все пак и от него щеше да излезе майстер. Рууни и Моландер бяха новаци с розови вратлета, но пък Рууни беше още малък, а Моландер предпочиташе пиенето пред четенето.

Виж, Пейт…

Беше изкарал вече пет години в Цитаделата: дойде от западните земи, когато беше на тринайсет — но вратът му си оставаше все така розов като в деня на пристигането му. На два пъти си беше повярвал, че е готов. Първия път отиде при архимайстер Велин да покаже знанията си за небесните светила. Вместо това разбра как си е спечелил прозвището Велин Оцета. Две години му трябваха да събере кураж да опита отново. Втория път се подложи на изпитание пред добрия стар архимайстер Еброуз, известен с мекия си глас и леката си ръка, но въздишките на Еброуз се оказаха някак точно толкова болезнени, колкото бодлите на Велин.

— Една последна ябълка и ще ви кажа какво подозирам за тези дракони — обеща Алерас.

— Какво може да знаеш пък ти? — избуботи Моландер, видя една ябълка на дървото, подскочи, откъсна я и я хвърли. Алерас изпъна тетивата до ухото си, завъртя се плавно и проследи целта в полет. Пусна стрелата точно когато ябълката започна да пада.

— Винаги не улучваш с последната стрела — каза Рууни. Ябълката цопна цяла в реката.

— Видя ли?

— Денят, в който улучиш всички, е денят, в който, спираш да се подобряваш. — Алерас свали тетивата на лъка и го прибра в кожения калъф. Прътът беше издялан от златно сърце — почти легендарно дърво от Летните острови. Пейт веднъж се беше опитал да го огъне и не можа. „Сфинкса изглежда слаб, но в тънките му ръце има невероятна сила“, помисли той. Алерас метна крак през пейката и се пресегна за чашата си. — Драконът има три глави — каза с мекия си дорнски говор.