— Да, проклета работа наистина, много по-проклета от крадците на дърва на този свят тук. Радвам се, че не съм Главен лесничей, тъй като нямаше да имам мира от таблиците!

— Ха! Ти и Главен лесничей! — избърбори кисело Роденщайн. — Глупостите, които би вършил, нямаше да се ограничат само с таблиците! Какво има?

— Долу чака един господин, който желае да говори с хер хауптмана. Той иска лично да се представи на хер хауптмана.

— Идиотщини! Нейсе, изпрати го горе!

— На заповедите ви, хер хауптман!

Лудвиг се отдалечи и непознатият скоро влезе — дълъг, мършав човек, с огромни очила на кукестия нос. Той се държеше като да си е у дома, а и въпросът му прозвуча свойски:

— Ти ли си Главния лесничей Роденщайн?

Едва сега Роденщайн намери основателна причина да удостои с поглед човека. Сетне се изправи бавно, отвори вратата и посочи навън.

— Върнете се и влезте наново!

— Защо?

— Защо ли? Ами много просто, защото аз го желая.

— Ама аз не виждам никаква…

— Вън! — прекъсна го капитанът с глас, от който се разтрепериха крайниците на непознатия.

— Добре де, щом желаете, ще го сторя.

С тия думи той се върна обратно пред входа.

— Това е друго — рече Главния лесничей. — Сега влезте повторно, моля, и поздравете, както го прави всеки порядъчен човек, дори когато отива при някой надничар.

Като каза това, той избута човека още по-нататък в коридора и дръпна вратата. Мина около минута, след което се почука.

— Влез! — извика Роденщайн.

Непознатият отвори и влезе. Иронично изтегленият ъгъл на устата ясно говореше, че гледа на преживяното унижение като на нещо временно.

— Хер Главен лесничей — поде той, — имам си добрите основания да ви отстъпя. Та пожелавам ви значи добро утро.

— Добро утро! По-нататък?

— Мога ли да ви помоля за един служебен разговор? Аз съм полицейски комисар от Великото херцогство Хесен.