Аз обаче скачах и тичах. Научих, че съм прав и че всички останали грешат, когато бях на девет. През онази година на сцената се появиха комиксите за Бък Роджърс и аз моментално се влюбих в него. Събирах изрезки и бях от луд по-луд. Приятелите ми ме критикуваха. Подиграваха ми се. Скъсах изрезките. Близо месец бродех из училище като зашеметен и опустошен. Един ден избухнах в сълзи и се запитах що за бедствие се е стоварило отгоре ми. Отговорът бе — Бък Роджърс. Беше си отишъл и животът просто не си заслужаваше да се живее. Следващата ми мисъл бе — това не са мои приятели, те ме накараха да скъсам изрезките, а с тях и собствения си живот. Те са мои врагове.

Отново се заех да събирам историите. Оттогава животът ми стана щастлив. Защото тогава започнах да пиша научна фантастика. Оттогава никога не обръщах внимание на онези, които критикуваха интереса ми към космическите пътешествия, панаирите и горилите. Случи ли се подобно нещо, взимам си динозавъра и напускам стаята.

Защото всичко това е тор. Ако не бях напълнил очите и главата си с всичко това за цял живот, стигнеше ли се до изразяване на идеите ми на хартия, до свързването на думи, сигурно щях да избълвам тон цифри и половин тон нули.

Разказът „Велд“, включен в този сборник, е чудесен пример за това какво става в глава, пълна с образи, митове и играчки. Навремето седнах пред пишещата си машина и написах думите „Детска стая“. Но къде беше тази стая? В миналото? Не. В настоящето? Едва ли. В бъдещето? Да! Е, тогава как би изглеждала стая за игри от бъдещето? Започнах да пиша, въртях разказа около стаята. Всяка нейна стена би трябвало да е огромен телевизор, същото се отнасяше и за тавана. Щом влезе в нея, детето може да извика: „Нил! Сфинкс! Пирамиди“ — и те се появяват около него с пълен цвят, със звуци и — защо не? — невероятни топли аромати, миризми и воня — каквото си избереш!