Успоредно с това пресъздавах роднините си като вампири, обитаващи градче, подобно на онова от „Вино от глухарчета“, мрачен първи братовчед на градчето на Марс, където загина Третата експедиция. Така животът ми минаваше по три начина — като градски изследовател, космически пътешественик и скитник с американските братовчеди на граф Дракула.
Давам си сметка, че не съм споменал почти нищо за едни други създания, които се разхождат из този сборник и се появяват в кошмари, за да пропаднат в самота и отчаяние — динозаврите. От седемнайсетата до трийсет и втората си година написах пет-шест разказа за динозаври.
Една вечер, докато двамата с жена ми се разхождахме по плажа във Венис, Калифорния (живеехме там в един апартамент за младоженци срещу тридесет долара месечно), се натъкнахме на останките на градския кей и подпорите, релсите и въжетата на старо увеселително влакче, рухнало на пясъка и постепенно изяждано от океана.
— Какво прави този динозавър на плажа? — възкликнах.
Жена ми, съвсем благоразумно, нямаше отговор.
Отговорът дойде на следващата вечер, когато се събудих от нечий зов. Станах, заслушах се и чух самотния глас на сирената на Санта Моника, която надаваше отново и отново жалния си вой.
Ама разбира се! Динозавърът е чул сирената, взел я е за друг динозавър, надигнал се е от дълбокото минало, тръгнал е на дълъг път за любовната среща… и открива, че това е само сирена, и умира с разбито сърце на брега.
Скочих от леглото, написах разказа и още същата седмица го пратих на „Сатърди Ивнинг Поуст“; не след дълго вестникът го публикува под заглавие „Чудовището от 20000 фатома дълбочина“. Две години по-късно разказът „Сирената“ от този сборник се превърна във филм.