Докато чакахме тези хора, нашите червени стражи доведоха в бивака двама непознати индианци, които бяха заловили при много подозрителни обстоятелства. Те естествено бяха разпитани веднага, ала отказаха да дадат какъвто и да било отговор. От тях не беше измъкната нито дума; лицата им не бяха оцветени и тъй като не носеха и никакъв опознавателен знак за произхода си, то беше кажи-речи невъзможно да се определи към кой народ принадлежаха. Ние знаехме, че в последно време юта бяха проявявали враждебност към навахите, и по тая причина забелязах на Винету:

— Струва ми се, че са юта, понеже това племе се изтегля все по на юг и изглежда планира нападение срещу навахите. Може би тези двама типа са изпратени от тях, за да разузнаят местопребиваването на навахите.

Мислех, че с тези думи съм нацелил истината, ала Винету познаваше по-добре от мен скитащите се тук горе индианци. Той отговори:

— Те са пай-юта, но моят бял брат има право, като ги смята за съгледвачи.

— Да разбирам ли, че пай-юта са се съюзили с ютите?

— Винету не се съмнява в това, защото ако беше другояче, тези двама войни нямаше да се противят да ни дадат информация.

— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи! При местност като тукашната може да се приеме, че съгледвачите са отдалечени най-много на три дни от своите. От това можем да заключим колко далеч са приблизително от нас враговете.

— Уф! Ние ще ги потърсим.

— Кой?

— Ти и аз.

— Друг никой?

— Четири добри очи виждат повече от сто лоши, а колкото повече войни вземем със себе си, толкова по-рано могат да ни открият.

— Това е вярно, но може да ни се наложи да изпратим вестител до бивака.

— Тогава ще вземем един навах с нас, но повече никого. Хоуг!

Последната дума при него винаги служеше за подсилване. Тя означаваше нещо като: уговорено, баста, свършено. Ето защо аз се отказах да му правя по-нататъшни предложения.