Тръгна наляво. След стотина крачки теренът започна плавно да се спуска надолу. От дясната му страна стената се издигаше все така непристъпна, но човекът не се тревожеше особено. Пътят надолу обикновено е най-сигурен.

Няколко минути по-късно той вече не беше толкова уверен. Наклонът бързо се увеличаваше, вече ставаше трудно да се удържа на крака. Короните на дърветата насреща слизаха все по-ниско, като че корените им потъваха в дълбока пропаст. Опита се да различи отсрещния склон, но листата закриваха всичко.

И тъй в тази посока пътят е затворен, реши той. Бавно се изкатери обратно, като си помагаше с ръце, докато наклонът намаля. Върна се покрай странната отвесна стена само за да открие, че и в другата посока теренът постепенно се превръща в дълбока пропаст. Очевидно бе попаднал върху стръмен планински хребет и трябваше да върви по билото в единствената свободна посока, докато открие по-удобно място за спускане. Какво пък, това автоматично решаваше въпроса за избора. И може би така щеше да е по-добре — да излезе на открито независимо от смътните страхове.

Отъпканата трева още не се бе изправила и той лесно намери пътя назад. Скоро стигна до мястото, където се бе събудил, и спря да накъса шепа ягоди. Макар че не усещаше глад, с удоволствие засмука сладките плодове. Погледът му разсеяно се прехвърляше от място на място, докато спря върху стъкленистите храсти. Протегна ръка. Един от прозрачните плодове с тих звън се откърши и остана в дланта му. Беше по-твърд и по-тежък, отколкото очакваше. И имаше още нещо странно… Забравил за ягодите, човекът повдигна кристалната топка към очите си и се вгледа в нея.

Отначало му се стори, че всичко е нормално — през чистия кристал прозираше образът на гората, смален и изкривен от пречупването на светлината.