Цвърченето стресна Борис. Той наведе очи и видя, че зверчето отново се е показало от джоба му. Другото животно размърда глава, присви очи и се вгледа по посока на звука. Сетне издаде някакви странни, скърцащи звуци. Зверчето се оживи, бързо се спусна по комбинезона и без да спира да цвърчи, изтича към новодошлия. Рошавата муцуна се приведе надолу и двете същества започнаха някакъв неразбираем оживен диалог. Тонът се повиши спадна, отново се повиши. Най-сетне гостът с пъшкане се надигна и закуцука назад. Зверчето го последва. След малко странната двойка изчезна в сенките на храстите.

Борис опита да се усмихне иронично, но не успя. Отново бе сам, а макар че не искаше да си го признае, само за няколко часа бе успял да се привърже към дребното, смешно създание, свито в джоба му.

Измъкна тръбичките, скрити в гънките на раменете, и наду въздушните възглавници по гърба на костюма. Бяха предназначен за случаи на дълго плуване, но сега щяха да му послужат вместо дюшек. Изтегна се край огъня, издърпа под главата си широката надута яка и се опита да заспи.

Сънят не идваше. Луната грееше право в лицето му като син театрален прожектор. Едри светещи насекоми танцуваха сред дърветата като облаци от искри. Отвсякъде долитаха звуците на нощната гора — шумът на листата, нечия далечна песен (на звяр или на птица?), едва доловимото промъкване на дребни телца сред тревата. Хладният вятър носеше солен морски аромат.

Загледан в ярките звезди, Борис се запита дали някога отново ще види Земята.

Дългопаметният се порови из хралупата си, измъкна отвътре шепа сушени сини ягоди и ги подаде на Рим-Тим-Тука. После се отпусна на земята и облегна гръб на дървото. Главата му се заклати бавно. Рим-Тим-Тука гризеше ягодите, без да усеща вкуса им. Никога не бе излизал нощем и сега се чувстваше самотен и уязвим сред неясния синкав полумрак, изпълнен с черни сенки.