Жена му четеше книга, запалила всички лампи в хола.
— Легна ли си детето?
— Отдавна. Ти си лягай, ако си вечерял, аз ще дойда по-късно, зачетох се в една голяма книга.
— Добре.
Людмил си легна в тясното, нявга вдълбано от любов, но сега, след подмяната на матрака, хвърлящо ги в двата края легло. В просъница усети настаняването на жена си. Погали я с предишна нежност.
— При Галя ли бяхте?
— Да — излъга Людмил и омаломощен от лъжата си, потъна в дълбок сън. И жена му също заспа спокойно. Много отдавна знаеше тя, че няма сили да се бори с Галя, че с Галя не е изневяра, че не би посмял мъжът й да излъже, че е бил с Галя, ако е бил с друга…
3
Когато Данчо застана пред вратата на апартамента си и чу отвътре характерен звук на здрави млади нозе, тъпчещи щастливо сред безпорядъка, той веднага разбра, че децата са сами. Натисна звънеца, затъркаляха се облите звуци на камбанката, шумът вътре за миг утихна и сетне започна стремглаво лутане, безшумно пъхане, безразборно пресилване. Всичко бе ясно, все едно че вратата бе прозрачна: синът му Кирил и другият му син Методи връщаха сега неговите любими игри по кутиите.
Сърцето му се свиваше там, върху стълбищната площадка, от разбираемите за него само звуци на пречупена карта вале спатия, на търкулнат върху рулетката зар от табла, на каширана сред бридж-тестето фалшива банкнота от играта „Монополи“ рушеше се сега, за кой ли път, щастливият свят на нявгашните му съботи… Ех, да върви всичко по дяволите. Проклетата граница на тридесетгодишната възраст премаза всичко, премина вътре през него — взе му една по една тихите радости, без да му върне нищо.
А вътре продължаваше паническото шумолене — през отпуската може би чак щеше да има време Данчо да въдвори ред в своето царство.