Интересното обаче бе там — въпреки цялата тренираност и екипировка на Христо, въпреки очевидно по-стабилно сложената му фигура и поздравите му крака, Владай с цялата своя разпуснатост се движеше някак по-леко, по-бързо, по-убедително дори. Гени някакви ли казваха своята дума, или пък в предишен свой живот Владай бе планирал като птеродонт из розовото мезозойско небе, докато Христо е бронтозавърствувал из блатата?

А може би се обаждаше тук онова недоказано естетическо преимущество на никому ненужния дим пред калоричната уместност на буцата кюмюр?

Да, лекомислена е човешката природа и често пъти съвсем несправедливо небрежността доминира над усилието, както често пъти жените предпочитат в леглото си фантазьора-развейпрах пред усърдния работяга.

При тези двамата противоречието не бе толкова силно: просто пролетната светлина по подхождаше на Владай. Може би в друг сезон, в нощната тъма, сред снежната фъртуна, щеше да стане видна цялата Владаева несъстоятелност и щеше тогава добре екипираният Христо да проправи необходимата пъртина. Както и да е — те пред никого в момента не демонстрираха, пред никого не се доказваха, не съперничеха за нищо — без значение бе кой ще стигне първи. Просто си крачеха през планината всеки по своя начин и си разменяха незначителни и дружелюбни реплики.

Владай повечкото се жалваше, че все не може да тръгне по баирите веднъж седмично поне, а Христо обратно, уверяваше го колко е полезно това за здравето.

— За нашата възраст особено — рече Владай със зле прикрито лукавство, на което Христо съвсем сериозно отвърна:

— Не, за възрастта, която ни предстои.

От ироничността, с която единият, и сериозността, с която другият докоснаха темата, можеше да се съди, че те се считат все още за млади хора, че техните тридесет и четири години не са товар на гърба им, че не ги е докоснал още онзи процес, който е точно обратен на процеса, който нявга ги е създал.