— Изобщо не приличате на него — чу се да произнася тя. — Искам да кажа… — Запъна се, изчерви се и едва не се обърна да си отиде.

— Всъщност не сте и очаквали да приличам, нали?

Младежът отвори вратата и отстъпи настрани. На малката масичка в центъра на стаята ги очакваше кафе.

— Не, ама че глупаво от моя страна. Не зная какви ги говоря.

— Седнете, моля. Аз съм Уилям Робинсън. За вас — Бил, предполагам. Чисто или с мляко?

— Чисто.

Гледаше как й налива.

— Как ме открихте? — попита той, докато й поднасяше чашата.

Тя я пое с треперещи пръсти.

— Познавам няколко души от болницата. Направиха справки.

— А не би трябвало.

— Да, зная. Но не ги оставих на мира. Разбирате ли, заминавам да живея във Франция. За година, може и повече. Това беше последната ми възможност да посетя своя… искам да кажа…

Млъкна объркано и впери поглед в чашата си.

— Значи са събрали две и две, въпреки че досиетата би трябвало да са заключени? — тихо попита той.

— Да — отвърна тя. — Всичко съвпадаше. Синът ми загина в същата нощ, когато сте постъпили в болницата за сърдечна трансплантация. Просто трябваше да сте вие. През онази нощ, а и през цялата седмица не е имало друга подобна операция. Зная, че когато сте излезли от болницата, синът ми, или поне сърцето му — трудно й бе да го каже, — е излязъл с вас.

Остави чашата на масата.

— Не зная защо съм тук — промълви тя.

— Напротив, знаете — рече той.

— Не, наистина не зная. Всичко е толкова странно, тъжно и ужасно, а едновременно като дар от Бога, знам ли. Намирате ли някакъв смисъл в това?

— Определено. Жив съм благодарение на този дар.

Сега беше негов ред да замълчи, да си налее кафе, да го разбърка и да отпие.

— Когато си тръгнете оттук, къде ще отидете? — попита младежът.

— Да отида? — несигурно повтори жената.

— Искам да кажа… — Младежът потръпна от собствената си неувереност. Думите просто не идваха. — Искам да кажа, ще правите ли и други посещения? Има ли още…