Армейският психолог беше казал, че аз „мисля“, че съм толерантен към хомо-сексуалността — това беше обидно, тъй като бях закърмен с идеята, че какво ще прави човек със своя собствен пълнеж, си е чисто негова работа и ничия друга. Това е много удобно, когато си в мнозинство, в което се убедих. Когато ти си този, когото толерират, може да е трудно. Зад гърба ми повечето ме наричаха „Стария особняк“, макар че никой от батальона не беше повече от девет години по-млад от мен. Аз приех това снизходително — командирите винаги получават прозвища. Не можех да не видя обаче, че това е малко повече от задължителното леко неуважение, с което войниците награждават своите офицери. Името символизираше едно иронично отношение, което не бях изпитвал никога преди като редник и младши офицер.

Езикът също беше немалък проблем. Английският се беше развил за 450 години; войниците трябваше да учат английски от двайсет и първи век като lingua franca, с който да общуват със своите офицери, някои от които бяха достатъчно възрастни да им бъдат девет пъти прапрародите-ли. Разбира се, те използваха този език-само да говорят с офицерите си или да ги иронизират.

Нямаше да е лошо на Старгейт да бяха Загубили малко време, за да ме научат малко на езика на моите войници. В началото имах политика на „отворени врати“, когато два пъти седмично всеки войник можеше да дойде при мен и да говори за каквото си иска, без да минава сложната верига на командирите, и нищо не се записваше. Това обаче не тръгна много добре и на втория месец съвсем престанаха да идват.

Бяхме само трима, родени преди двайсет и първи век — единствените, които въобще бяха родени, тъй като сега не правят хората по стария начин. Всеки зародиш се произвеждаше за определена цел… и тези, които бяха определяни за войници, макар и интелигентни и физически съвършени, изглеждаха лишени от някои качества, които според мен бяха жизненоважни. Макар че Атила щеше да се влюби в тях, а Наполеон на секундата би ги наел.