Сянката на Ендрю се плъзна по фронтона, издължена и ъгловата под лунната светлина, като карикатура на Дон Кихот. Той изви глава, защото се харесваше в профил повече и му мина мисълта, че с годините започва да заприличва на Байзил Ретбоун, ако, разбира се, съумееше да не надебелее. Примижа, сякаш бе осъзнал нещо, останало скрито за останалите смъртни. Но сянката му беше неспособна да регистрира примижаването, освен това носът му бе недостатъчно извит, а котката на перваза си седеше както преди, създавайки впечатлението, че знае за скритите неща повече дори и от самия него.

Протегна ръка към тръбата и с няколко движения я прихвана в долната й част, докато накрая бе в състояние да я наклони през отворения прозорец. Тръбата обаче изобщо не ставаше за работа отблизо. Котката на прозореца щеше да почака. Той надзърна в полумрака на стаята, изчака очите му да привикнат и се вслуша отново в хъркането. Беше ужасно! На този свят не съществуваше нищо подобно: хъркане, стонове и други звуци, напомнящи му за октопод.

Първоначално, още докато беснееше в леглото, през главата му мина мисълта да опре тръбата в ухото й и да изкрещи през другия й край. Но подобна постъпка можеше да се окаже фатална за нея. Тя боледуваше от десет години — или поне така разказваше — и през по-голямата част от тях бе инвалид. Един глас, крещящ в ухото й в полунощ през петнайсетфутова тръба, просто би я довършил. Аутопсията щеше да установи, че се е превърнала в човешки пудинг. Щяха да го тикнат в затвора. Крясъкът му би разбудил целия дом. Щяха да го смъкнат от стълбата и да зяпнат в изплесканото му със сажди лице. И щяха да последват въпросите: защо е крещял на леля Наоми през тръба? Тя е притежавала котки, нали? И е хъркала, нали? А той… какво?… той се е качил преоблечен като крадец по стълба за подкастряне на дървета до таванския прозорец, разчитайки да я довърши с крясък през фибростъклената тръба, нали?