Колко лесно бе да се повярва под ярките звезди в небето, че нещо става там, така както става и в притихналия нощен град, прострял се по крайбрежието. Цялата тази случайно получила се смес от различни неща: хората наоколо, дреболиите, които ги вълнуваха, непреставащите машинации на правителства и империи — всичко това бавно се въртеше, подобно на звездите, за да се подреди в схема, невидима за обикновения човек на улицата, но ясна като кристално стъкло за Ендрю. Или най-малкото щеше да стане ясна. Разчистването на къщата от котките щеше да се превърне в първата стъпка към разчистването на съзнанието му, към подреждането на бъркотията, към която понякога му се струваше, че животът му бавно се спуска по свиваща се спирала. Той и Пикет бяха монтирали неговия телескоп в неизмазаната таванска стаичка, съседна на спалнята на леля Наоми, но миризмата на котки ги караше да отиват там с неохота, което, разбира се, бе крайно жалко. Защото съществуваше нещо… някакъв космически ред, може би, в звездните небеса, който го разпускаше, който караше нещата да изглеждат наред въпреки всичко. Очите му не можеха да се наситят на гледката и затова той често оставаше до късно, само и само да се наслади на среднощното небе, когато светлините на града пречеха по-малко.
Всички тези разговори по телевизията през последните седмици за необичайното време и земетресенията бяха обезпокоителни, макар, от друга страна, да доказваха и да подкрепяха неговите подозрения, че нещо витае във въздуха. Върха на всичко обаче беше потичането на река Йордан в обратна посока.