Не беше минало много време, откакто ние с Халеф, Омар и Оско напуснахме Адрианопол, придружавани от тримата гавази, когато чухме зад себе си тропот на копита. Обърнахме се и видяхме един конник, който се опитваше да ни настигне, яздейки в галоп. Спряхме, за да го изчакаме, и скоро разпознахме Малхем, пазача на портата на Хулам. Яздеше върху тежко натоварен кон, от който слезе, щом ни настигна.

— Селям — поздрави той кратко.

Отвърнахме на поздрава му, а в отговор на въпросителните ни погледи той ми обясни следното:

— Прощавай, ефенди, че ви бавя! Господарят ми заповяда да ви последвам.

— Защо — попитах аз.

— За да ви доведа този кон.

— Какво си натоварил на него?

— Провизии и други необходими неща, които сигурно ще ви потрябват.

— Ние и бездруго имаме запаси за доста дни!

— Моят господар смята, че е възможно онези, които преследвате, да се отклонят от пътя. Ако тръгнат през планините, ще можете да намерите храна за конете си, но не и за себе си.

— Господарят ти е много добър, но този тежко натоварен кон само ще ни бави по време на ездата.

— Заповядано ми беше да го доведа. Подчиних се. Варън салък иле Аллах йолунуз ачъколсун! (Останете си със здраве. Аллах да ви помага в пътуването!)

Той метна юздите върху шията на коня и бързо се отдалечи към града.

Халеф веднага обърна коня си и попита:

— Да го настигна ли, ефенди?

— Защо?

— Ще го хвана и доведа. Трябва да се подчини на волята ти!

— Не, остави го да върви. Нямаме време за губене.

— Какво ли има във вързопите?

— Сега това не ни интересува. Ще видим довечера, когато и бездруго спрем заради тъмнината. Хвани поводите на коня. Продължаваме напред!