— Ефенди, не го направих само заради тези два пиастъра.

— А за какво още?

— Питаха ме как се казва нашият кехая и като им казах името, пожелаха да ги заведа при него.

— Познаваше ли някой от тях?

— Не.

— Но, изглежда, те са познавали кехаята, защото са поискали да разговарят с него. Ти изпълни ли желанието им?

— Да.

Тогава се обърнах към управителя, който явно се притесняваше повече от своя подчинен. Гузният поглед, с който ме гледаше, ми даде основание да смятам, че съвестта му не е чиста.

— Продължаваш ли да твърдиш, че никой не е минавал през селото? — попитах го аз.

— Ефенди, страхувам се — отговори той.

— Страх изпитва човек, който е извършил нещо нередно! Ти самият даваш лошо мнение за себе си.

— Господарю, никому не съм причинил неправда!

— Защо тогава се страхуваш? Изглеждам ли ти като човек, от когото човек трябва да се страхува дори и да е невинен?

— О, от теб не се страхувам.

— От кого тогава?

— От Манах ел Барша.

— Аха, значи го познаваш?

— Да.

— Къде се запозна с него?

— В Мастанли и Исмилан.

— Как и къде се срещна там с него?

— Той събира данъка в Ускуб и беше дошъл в Серес, за да говори с тамошните жители. Оттам отиде да посети прочутия панаир в Мелник.

— Кога стана това?

— Преди две години. Тогава имаше работа в Исмилан и Мастанли и го видях и на двете места.

— Разговаряхте ли?

— Не. Но наскоро чух, че е повишил данъците повече, отколкото е позволено, и затова е избягал. Отишъл е в планините.

Както вече беше споменато в предишната книга, «да отидеш в планината» означава да станеш разбойник. Затова казах със строг тон:

— Значи си бил длъжен да го арестуваш, щом е дошъл при теб!