— Не прибързвай, Халеф! Човекът ще отговори на въпроса ми.

Извадих от джоба си дребна монета, показах я на мъжа със сабята и повторих:

— И така, има ли тук бекджия?

— Ще получа ли парите? — попита той.

— Да.

— Дай ги тогава!

— Първо отговора!

— Да, има бекджия. Хайде, дай парите! Дадох му няколко дребни медни монети.

— Вземи! — казах аз. — Къде живее бекджията? Той прибра парите, сви рамене и хилейки се, попита:

— Ще платиш ли и за този отговор?

— Вече ти платих!

— За първия въпрос, да, но не и за втория.

— Добре, ето ти още две монети по пет пари! И така, къде живее бекджията?

— Там, в последната къща — отговори човекът, сочейки към една постройка, която той наистина нарече къща, но тя не заслужаваше дори и определението колиба, защото приличаше на обор. Отправихме се натам. Като стигнахме до порутеното едноетажно жилище, аз слязох от коня, за да вляза в дупката, служеща за вход и изход. Но в този момент оттам излезе една жена, примамена от тропота на конете ни.

— О, язък! Ач гьозюню! (О, горко ми! Внимавай!) — извика тя и бързо отстъпи назад.

Всъщност лицето й не беше забулено, за което не бяхме виновни ние. И тя беше боса. Тялото й бе увито в старо парцаливо парче плат, а косата й приличаше на кече. Лицето й пък месеци наред не бе виждало вода.

Мислех си, че жената повече няма да се появи. Едва след като нетърпеливо й извиках няколко пъти, жената все пак излезе. Пред лицето си държеше дъното на счупена кошница. През процепите на сплетените пръчки тя можеше да ни вижда, без ние да сме в състояние да се наслаждаваме на красотата й.

— Какво искате? — попита тя.

— Тук ли живее бекджията? — попитах аз повторно.

— Да.

— Ти сигурно си жена му?

— Единствената му жена — отговори тя гордо, за да подчертае, че само тя притежава сърцето на своя среднощен паша.