— Изобщо не е необходимо да безпокоите коменданта. Та нали той трябва да се съобразява с моите желания. Съжалявам, че се налага тъй скоро да се разделя с вас, но вашият собствен интерес не ми позволява да ви помоля да останете по-продължително при нас. Незабавно ще ви снабдя с хубави провизии и няколко товарни коня. Ще се погрижа и за плавателни съдове, с които да пътувате до Парана.

Той веднага издаде нужните заповеди, а ние двамата трябваше най-напред да попитаме Антонио Гомара дали е в състояние по най-краткия път да ни заведе до старите поселища.

— И то как? — отвърна той. — Често съм бил там.

— Познавате ли арипоните?

— Доста сносно разбирам езика им. Що се отнася до това, можете да разчитате на мен. Значи сендадорът е поел натам? Страшно ми се иска да го догоня колкото е възможно по-скоро?

Все пак тръгването ни не мина без шум. Комендантът се събуди и се осведоми защо е тази суетня. Дойде да се сбогуваме.

Тогава научихме, че споменатият водач действително е бил Херонимо Сабуко.

— Опитах се да разубедя хората да наемат тъкмо този човек — добави той.

— Защо? — попитах го.

— Нямам някаква определена причина, но той има коварен поглед. Впрочем различни слухове подхранват предположението, че сендадорът е на страната на индианците.

— Но това никак не е учудващо, сеньор? Един човек, който толкова често посещава Гран Чако и прекарва толкова дълго време там, се вижда принуден преди всичко да живее в мир с червенокожите.

— Прав сте. Но няколко пъти чух хората да си шушукат, че този човек твърде вероятно е участвал в какви ли не сатанински дела на индианците.

— А дали е предавал хора, доверили му се като водач?

— Да. Човек трябва да следи всяка негова стъпка.

— Дадохте ли пред него израз на подозренията си?

— Нещо повече — казах му го съвсем ясно. Заплаших го, че ще заповядам да го разстрелят, ако на експедицията се случи някакво нещастие. Той само се усмихна, вдигна рамене и нищо не продума.