Баба Лоблили стоя до него цялата студена нощ, замръзнала, с ужасни болки в птичите си кости и наблюдаваше променящия се човек. Беше свидетел на всички невероятности. Най-сетне усети как нещо поосвободи сърцето й. Вече не беше тъжна. Тежестта се вдигна от нея.

Кротко заспа на стола срещу него.

Откъм гората се зададе жълтото слънце, птици, мравки и ручеи се раздвижиха, спокойни, запътени нанякъде.

Беше вече сутрин.

Старата жена се събуди и погледна към Уилям Симънз.

— А! — възкликна тя като го видя.

От дъха й косите му се размърдаха и почнаха да се лющят като какавида, топяха се като бонбонче, изгаряни от някакъв невидим огън. Викът й разцепи костите му на две, от ковчега се разнесе тихото шушнене, леки прашинки литнаха в слънчевите лъчи.

Отвореше ли вратата, вятърът щеше да го отнесе като купчина сухи листа!

Тя стоя дълго време, надвесена над ковчега. После, сякаш направила внезапно откритие, тя извика и се облегна назад. Прекара ръка по лицето си, после опипа хлътналите си гърди, ръцете, краката, изпитите бузи.

Чул вика й, дотича Джоузеф Пайкс.

Отвори вратата точно когато баба Лоблили затанцува и се разскача из стаята в някакво бясно въртене с жълтите си обувки на високи токове.

Пляскаше ръце, смееше се, мяташе поли, тичаше в кръг и валсираше със сълзи на лицето. И на слънчевата светлина тя завика към мяркащото се в огледалото отражение:

— Аз съм млада! Аз съм на осемдесет, но съм по-млада от него!

Тя тичаше, подскачаше на един крак, правеше реверанси.

— Всичко се връща, Джоузеф Пайкс, прав беше! — кискаше се тя. — Аз съм по-млада от всички мъртъвци на земята.