— За бога — казах, — какво ли е това? А онова там?

Не бях облякъл напълно Нора, когато стигнахме до вратата на библиотеката. Вътре, също като в голям огледален лабиринт, се въртяха гостите, пристигнали за празника.

— Там — посочи Нора — е градският балет на Манхатън, прелетял по леда с реактив. Вляво са Хамбургските танцьори, дошли от другата страна по същия начин. Какво прекрасно разпределение на ролите. Противниците не могат да изкажат язвителния си присмех поради разликата в езиците. Трябва да представят с пантомима своите дрязги. Чарли, внимавай. „Валкирия“ трябва да стане „Рейнската дева“. А тези момчета наистина са рейнски девици. Пази се от фланга!

Нора бе права.

Битката стана всеобща.

Тигровите лилии се хвърляха една срещу друга, разговаряйки с листата си. А после линееха, пламнали и смутени. С блъскане и трясък на врати противниците се нахвърляха по многобройните стаи. Ужасът се превърна в ужасно приятелство, а приятелството стана нещо като барабанен бой в парно помещение, но, слава на бога, в безочието имаше и скрита привързаност.

А след това една писателско-артистична-хореографско-поетична лавина се затъркаля като огромен кристален полилей по стремително спускащия се надолу празник.

По едно време и аз попаднах в камарата от развихрена плът, полетяла право към сблъсъка с моминско-лелинската действителност на понеделнишкото пладне.

Сега, след много изгубени забавления и много изгубени години, аз стоях на същото място.

И замъкът Грайнуд бе тук, само че твърде спокоен.

Не свиреше музика. Не пристигаха коли.

Поздравих мислено новата статуя на брега. „Здравей!“ Не, не е статуя…

Това бе самата Нора, самотна, със свити под дрехите крака, бледо лице и прикован в Грайнуд поглед, сякаш не бях дошъл и тя не ме виждаше.

— Нора… ти ли си?

Погледът й бе така втренчен в крилата на къщата, в техните обрасли с мъх покриви и в прозорците, пълни с нищото на небето, че аз също се обърнах натам и загледах.