— Ти дойде, дойде, знаех си аз, вярвах, мили, мили…

Берг едва не извика от ужас. Пред очите му белееше сияещо лице на жена, по-скоро на момиче. Тя протягаше ръце към него и хлипаше, и се смееше, и в шепота й имаше такова щастие, че сърцето на Берг замря.

Ето я значи годеницата на онзи, другия Берг, която утре трябваше да изгорят на кладата.

— Най-добрият, най-храбрият, най-любимият, моят, моят Берг, спаси, спаси нашето дете!

— Нашето?! Дете?! Ах, да… — Берг почувствува как пропада в пропаст. Длъжен бе да я отблъсне. Девойката целуваше ръката му.

— Тихо — каза Берг.

Той хвана пръчките на решетката и ги издърпа. Те не бяха подсилени с напречни и лесно изскочиха от гнездата си. Измъкна девойката през отвора. Облечена бе като монахиня. „Виж каква била работата…“ — тъпо помисли Берг. Действуваше като автомат. Избра място долу, прицели се, скочи, разпери ръце и я пое в обятията си.

— Нашето дете почва бурно живота си — каза тя, като едва си поемаше дъх.

— Да вървим — рече Берг.

И те потънаха в мрака на спящите улици. Сега Берг имаше време да обмисли, но не можеше да мисли. Пък и какво можеше да се измисли? Това момиче и детето й трябваше да умрат на кладата, но сега вече нямаше да умрат; потомците им щяха да живеят във всички векове.

Стигнаха градската стена. Към нея под ъгъл се опираше глуха фасада, поляната между фасадата и стената тънеше в мрак.

— Остани тук — заповяда Берг.

Очакваше удивление, уплаха, молба, но тя само кимна, макар че той усети как трепери.

— Ще се постарая да не ме е страх — каза тя.

— Аз скоро ще се върна — промърмори Берг. Без сам да знае защо, стисна ръката й. Тя за миг се прилепи към него и веднага се дръпна.

— Трябва да вървиш. Тогава ти ми каза, че всичко ще бъде добре, че аз от нищо не бива да се боя. И аз не се боя. Но… нали когато се върнеш, между нас всичко ще бъде както преди?

— Да, да…

Какво ще бъде както преди?! Берг не съзнаваше напълно за къде и за какво тича.