— Ето ме и мен — каза Берг.

Тя се хвърли на врата му със сподавен вик. Той обгърна раменете й.

— Нямаме време. Припомни си, нямаш ли тук близки, у които… където бихме могли да се скрием? („Където бих могъл да те оставя да чакаш истинския Берг, ако е жив…“)

— Знаеш, че нямам! Ти… ти си се променил, мили… („странно, че любещото сърце не забеляза веднага подмяната…“) Да не съм сторила нещо не както трябва? Или пък да съм казала нещо…

— Не, не!

— Тогава… Аз не те разбрах напълно, когато ми казваше, че нашата любов е особена, че такава любов не е имало и няма да има, но сега, сега… Ти дори още не си ме целунал!

Той се подчини. И докато я целуваше, разбра, че иска винаги да я целува, цял живот, че тя му е близка, въпреки всичко близка още от първата минута; а всичко останало е измама, с която той се опитваше да се предпази от поразяващата като мълния любов, в която не вярваше и която вече го бе поразила.

Внезапно съзря изход, толкова прост, поразително как не се сети веднага. Хроноскафът ще откара и двамата! Девойката трябваше да умре в миналото, тя наистина ще умре за миналото, за да живее в бъдещето. А онзи, другият Берг, да върви по дяволите, щом не е могъл да я спаси. Той се засмя.

— Защо се смееш, мили?

— Нищо. Всичко е вярно: нашата любов е особена, такава не е имало и няма да има. Ние сме спасени, стига да можеш да вървиш цялата нощ.

— Нима е за първи път?

— Но…

— Малкият е умничък. Той съвсем не ми пречи. Виждаш ли, дори не се забелязва. Ще вървя толкова, колкото е нужно, щом си до мен.

Нейната увереност се предаде и на Берг. Той размота оплетения от тънки здрави жици пояс. Направи примка и я закачи на една издатина на стената. Подложи наметалото си, за да не се врязва жицата, завърза девойката; и след половин час бяха на свобода. Берг дишаше дълбоко горския въздух, който вече не му се струваше чужд; загърната в наметалото му, девойката вървеше до него, той я подкрепяше, усещаше топлината на рамото й и изпитваше замайваща нежност.