— Задръжте го — каза й. — Ваш е.

И излезе през обляната от слънчева светлина врата. Кръвта пееше във вените му.

— Господине! — извика момичето, но него вече го нямаше.

Г-жа Алегзандър най-много искаше обувки и затова щом като се раздели със съпруга си, влезе в първия попаднал й магазин. Но не преди да пусне монета в машината за парфюм и да пръсне мощна струя върбинка върху мършавата си като на врабче шия. Спреят полепна по нея като утринна мъгла и така тя се гмурна в магазина за обувки, където красив млад мъж с очи на кошута, черни извити вежди и коса с блясъка на обработена кожа пощипваше глезените й, милваше като с перце ходилата, галеше пръстите й и обръщаше такова внимание на краката й, че по тях плъзна мека, топла руменина.

— Мадам има най-малкия крак, който съм виждал тази година. Необичайно малък.

Г-жа Алегзандър цялата беше едно огромно сърце, което туптеше толкова гръмко, че на продавача му се наложи да го надвиква.

— Мадам да бъде така добра да натисне!

— Ще желае ли мадам да пробва друг цвят?

Когато тя си тръгна с три чифта обувки, той пое лявата й ръка и опипа многозначително и преценяващо пръстите й. Тя се разсмя странно и забрави да каже, че не носи брачната си халка, че пръстите й са били подути толкова години от болестта, че сега пръстенът лежеше покрит с прах. На улицата отново застана с монета в ръка пред пръскащата върбинка машина.

Г-н Алегзандър крачеше по улиците с големи пружиниращи крачки или с танцови стъпки от удоволствие, че среща хора. Най-сетне спря, леко уморен, но без да си го признае, пред магазина за пури. Там, сякаш не бяха минали няколкостотин странни дни, стояха г-н Блийк, г-н Грей, Самюел Сполдинг и Дървения индианец. Нахвърлиха се върху г-н Алегзандър, започнаха да го опипват и ръгат невярващо.

— Джон, върна се от оня свят!

— Довечера ще дойдеш ли в клуба?

— Разбира се?

— А на срещата на Странните птици утре вечер?