— Ето това е разумно решение — съгласи се тя. — Джон?

— Имаш да ми казваш нещо ли?

Тя погледна новите обувки, които лежаха на пода. Спомни си нежното докосване по ходилото, бавното милване на пръстите.

— Не.

Заслушаха се в биенето на сърцата си в притихналата стая. Седяха и въздишаха в халатите си.

— Просто съм мъничко уморена. Не много, нали разбираш? — каза тя. — Само мъничко.

— Естествено. Какъв ден беше само. Какъв ден.

— Не можеш просто да се втурнеш навън, нали така?

— Затова по-полека. Вече не сме в първа младост.

— Така е.

— И аз съм малко изтощен — небрежно призна той.

— Може би… — Тя хвърли поглед към часовника. — Може би няма да е зле да хапнем тук тази вечер. Винаги можем да излезем на вечеря и утре.

— Наистина умно предложение — каза той. — И без това не умирам от глад.

— Странно, аз също.

— Но после ще идем на кино, нали?

— Разбира се!

Задъвкаха сирене и стари сухари, досущ като мишки в тъмното.

Седем часа.

— Знаеш ли, нещо ми стана зле — обади се той.

— Нима?

— И гърбът ме наболява.

— Искаш ли да те разтрия?

— Благодаря, Елма, златни ръце имаш. Разбираш как се прави масаж — нито силно, нито слабо, а точно както трябва.

— Краката ми горят — рече тя. — Май няма да стигна до киното.

— Е, тогава друг път — каза той.

— Чудя се дали му няма нещо на това сирене? Май имам киселини.

— И ти ли забеляза?

Погледнаха шишенцата на масата.

Седем и половина. Осем без четвърт.

— Почти осем е.

— Джон!

— Елма!

Бяха го казали едновременно.

Разсмяха се стреснато.

— Какво има?

— Казвай.

— Не, ти казвай!

Замълчаха, заслушани и загледани в часовника. Сърцата им туптяха все по-бързо и по-бързо. Лицата им пребледняха.